🟣 Неделни размисли на глас…

Обичам хората, които сякаш са забравили да живеят своя живот, защото са прекалено заети с чуждия.

Те не спират да коментират, да анализират, да критикуват — сякаш в това е смисълът на деня им.

Излъчват увереност, но зад нея често стои несигурност. Надменност, която крие нужда от внимание.

Гледат с любопитство, но без искрен интерес. Защото да харесаш, значи да признаеш. А признанието изисква смелост.

По-лесно е да стоиш отстрани и да наблюдаваш. Да „даваш мнение“. Да си част от шума.

Но когато започнеш да вярваш в нещо истински, се променяш. И тогава — личи.

А хората, които не вярват в нищо, често говорят най-много.

Защото тишината им тежи.

Истината е, че уверените, успелите хора не се впечатляват от чуждите оценки. Те са заети да създават, а не да съдят.

Пиша това не от гняв, а от осъзнатост.

Не защото искам да променя някого, а защото избирам да не приличам на това.

Публично културна съм — не от задължение, а от уважение.

Най-вече — към себе си.